Проф. Ивайло Христов  Левски напуска Ловеч на вторият ден на Коледа,

Проф. Ивайло Христов

 

 

Левски напуща Ловеч на вторият ден на Коледа, 26 декември 1872 година, оставяйки ловчанските дейци парализирани от боязън. Той стартира обиколката в страната незабавно след убийството на прислужникът на Денчо Халача, осъществено на 14 август 1872 година, и се ускорява откакто полицията подхваща голям брой арести. Става ясно, че властта е добре насочена и осведомена и не нанася удари на направления.

 

Безпокойството е толкоз огромно, че в писмото от 7 октомври 1872 г. ръководителят на ловчанския революционен комитет предизвестява Апостола да не идва в града. „ От нашите баджеци цървули няма да станат “, пишат му ловчанлии, тъй като „ всички са изплашени от една топордия “.

 

Паниката се ускорява след 19 октомври, когато турците се добират до същинските обирачи на хазната. На 30 октомври полицията  арестува Марин п. Луканов, Димитър Пъшков и поп Лукан. Те са откарани в София, откъдето се завръща единствено поп Лукан. Междувременно е арестувана Величка Хащнова, която скоро е пусната. Във Влашко забягват Иван Драсов, Иванчо Колев и Христо Бояджията.

 

Прекомерното напрежение към Левски,  заедно с обстоятелството, че в тази ситуация той е подценил качествата на турската полиция, водят до серия от неточности, една от друга по-фатални, станали причина за залавянето му в Къкрина на 27 декември 1872 година

 

В този случай става дума за следното:   

Апостола написа писмо до комитетските хора в Ловеч, че ще пристигна в града, без да планува, че при съответната обстановка, тази информация може да не остане в загадка. Властите научават и стартират интензивно да патрулират по пътищата, с цел да заловен предадения от Димитър Общи „ предводител “ на комитетската организация.

 

След това Апостола самичък влиза в обхванатия от арести регион, където полицията е изключително бдителна. Този ход надали е бил неизбежно наложителен, защото Левски отива в Ловеч да свърши техническа работа (да прибере архива), която е можел да  свърши и някой пощальон.

 

Левски се насочва да нощува в Къкринското ханче, откакто е към този момент знаел, че Димитър Общи е разкрил всичко пред следствието. Включително, че ханчето е комитетско гнездо. Това вече  е известно на властта.

 

Апостола е можел да преспи у някой от съзаклятниците в село Къкрина. Ханчетата това са „ крайпътните мотели “ на онази ера, които (тогава, а и днес) полицията ревизира на първо време, когато търси подозрително лице.

 

На 26 декември 1872 година Левски потегля след обяд за Къкрина по „ основния път “, минаващ през прохода, пренебрегвайки риска да се срещне с патрули. Имал е в действителност подправено тескере, само че все пак се натъква на патрулиращите заптиета.

 

При срещата на Пази мост изяснява на заптиетата, че е пристигнал да види лозето си, тъй като каруцари ще му докарат тор, само че след раздялата с жандармите незабавно прекосява същото лозе и излиза на пътя за Къкрина. Без да е сигурен, че полицията не го следи прикрито. 

 

Районът на Пази мост е в землището на Горно Павликени и тук ловчанлии нямат лозя; за какво е било належащо на Апостола да заобикаля срещата със заптиетата, което би породило основателни подозрения у тях, откакто има постоянен, съответно публикуван документ; в случай че заптиетата са упорствали за документи, по какъв начин би реагирал Левски, който има подобен, само че той е до Търново...

 

В литературата знаем за изключителната предвидливост и самообладание на Левски в сходни случаи, в дейности, неподдаващи се  на моментна суматоха и разстройване.

 

Споменът обаче опровергава сходно положение на духа в този миг. Може единствено да гадаем за аргументите, само че е едно е несъмнено – по всяка възможност в Ловеч се е случило нещо, което е извело Левски от равновесие, той е изпаднал в рецесия, която не е могъл да преодолее и която се показва в редица смущаващи негови действия по пътя към с. Къкрина и по време на престоя му в ханчето.

 

В удостоверение на казаното: когато се разсънва към 2 часа след среднощ и Николчо Цвятков го кани да вървят, Левски ляга да спи. Около час и половина по-късно ханчето е обградено.

 

 Безспорно най-болезненото обвиняване в изменничество е обвързвано с името на Васил Левски. Вече 150 години от гибелта му стои мъчителният въпрос – предаден ли е Апостола от поп Кръстю?! Тоест дали най-големият българин е предаден, или не от българин.

 

Спорът за измяната и залавянето на Апостола стартира още преди 1879 година Полемиката се свежда до три съществени подвъпроса: имало ли е въобще предателство; поп Кръстьо ли е основният предател; или залавянето на Апостола става инцидентно? 

 

Главната скица, по която се построява логиката на обвиняването против поп Кръстю е следната.

Версията потегля от известното писмо на поп  Кръстю до Левски от 7 октомври 1872 година. То е писано две седмици след обира на турската хазна в Арабаконак. По това време поп  Кръстю е човек от управлението на Ловешкия революционен комитет. (Има дискусия дали е ръководител или касиер на локалната революционна конструкция.) Той е мощно угрижен от случката на Димитър Общи и кани Левски в Ловеч да обсъдят създалата се сериозна обстановка и нужните ограничения за запазване на организацията. В писмото поп  Кръстю категорично показва, че другите членове на комитета са срещу идването на Апостола в града, тъй като те са обхванати от суматоха и от „ кожите им цървули не ставали “. Оттук се появява съмнението, че поп  Кръстю съзнателно примамва Левски в града, с цел да го съобщи.  

 

Междувременно на 26 октомври 1872 година е задържан Димитър Общи. Пред турската власт той прави цялостни признания, смятайки, че с това отстранява престъпния детайл на грабежа в Арабаконак. Напротив - показва акцията си като демонстрация на „ революционен терорист “, предназначен да обезпечи средства за постигането на една велика идея – свободата на българския народ. В издайничеството си Димитър Общи вижда илюзията, че прави нещо надали не общополезно.

 

Тук работи и заблудата, че по този начин делото на предателя ще завоюва благосклонностите и поддръжката на авторитетни фактори в интернационалната политика, които ще се намесят и по този метод суровите присъди ще бъдат смекчени.  Формулата, която следва Димитър Общи  е „ колкото повече публичност за делото, толкоз по-малко санкции за отговорните “ в съответния случай!

 

На базата на неговата информация обаче, следват многочислени арести, а портретът на Левски е изпратен до всички полицейски ръководства в страната. Именно по показанията на Димитър Общи, на 30 октомври същата година, в Ловеч са задържани членовете на локалния революционен комитет – Димитър Пъшков и Марин поп Луканов.

 

На 18 ноември поп  Кръстю е задържан и разпитван, само че не го изпращат в София, тъй като като български духовник е нужно особено единодушие от страна на Българската екзархия в Цариград. За да не губи време, водещият следствието Мазхар паша изпраща на 24 ноември нова шифрована депеша до Търновския мютесариф да не праща поп  Кръстю в София, а единствено да го разпита като „ наш доносчик “: кои са участниците в Ловешкия комитет? Оттук произлиза главното обвиняване против поп  Кръстю като изменник.

 

Текстът гласи безусловно следното: „ Освен това, апелирам ваше превъзходителство да благоволите и да ни изпратите в най-скоро време както неговите (на поп Кръстя) настоящи показания, по този начин и неговата цялостна кореспонденция, съдържаща досегашните му донесения за комитета в качеството му на тамошен доносчик, които съставляват една похвална активност за народа и страната. “

 

В турския текст на телеграмата поп  Кръстю е назван с думата „ мухбир “, чието значение ражда разнообразни тълкования. Вярно е, че тя съдържа смислов колорит на „ ходатайство “, на старания за реализиране на съгласие. Но главното ѝ значение е „ клеветник “, „ човек, който уведомява, донася, оповестява “.  Думата се използва единствено в този смисъл във всички други турски документи от това време в процеса против Левски и другите комитетски дейци. Нелепо е да се упорства, че единствено в този документ и единствено за поп  Кръстю важи другото ѝ значение.

 

Съмненията към поп  Кръстю се основават и на опцията с него да е подписана „ договорка “ – против свободата си той се слага в услуга на властта, с цел да стане „ стръв “ за залавянето на Апостола. На сутринта, откакто е освободен поп  Кръстю се връща у дома и споделя на дамата си: „ Остави се, свърши ми се животът “. В същия ракурс е и това, което Антон Страшимиров научил, когато е събирал материали за брошурата си „ Поп Кръстьо пред националния съд “, излязла през 1898 година Там са маркирани думите, които поп Кръстьо казалана жена си: „ Ще ме бори тоя спомен, ще ме бори до гроб “.

 

Съществуват много свидетелства за подозрителното държание на поп  Кръстю след 18 ноември. Най-солидна тежест имат спомените на укривателите на Левски – Никола и Марийка Сирковии Величка Хашнова. Става дума за подхвърлените писма в Ловеч с фалшифициран автограф на Левски, както и разказите на интервюираните от доктор Параскев Стоянов ловчанлии, които споделят, че в дните преди Коледа поп  Кръстю се е навъртал в дома на Сиркови и постоянно подпитвал за Апостола. 

 

Ако се върви по откритата матрица за „ безкористния Апостол “ и „ алчният поп “, парите и тук би трябвало да стимулират измяната. В наличната литература съществуват очевидни спекулации към размера на премията, дадена за залавянето на Левски – от 15 000 до 50 000 гроша, както и за това кой я получил.

Засега обаче няма безспорни, документирани данни да е плащана каквато и да е било премия за залавянето на Апостола. Независимо от напъните на бранителите на поп  Кръстю да обезсилят довода за присвоените комитетски пари като причина за измяната, по този начин или другояче той си услужва със средства от касата на комитета, с цел да изплати къща, купена две години по-рано. 

 

В отговор на това своеволно действие Левски написа в писмото си от 12 декември 1872 година: „ У ръководителя има принесени от други комитети пари, по-напред ги желаех, той ми писа, че ги използвал за ден-два в своя работа. Той не е ли чел уставът! На комитетската пара минутата са не знае по кое време ще са изиска. “  Според обособените създатели сумата е от 100 до 500 турски лири или 10–15 хиляди гроша, сума забележителна за своето време.

 

Неслучайно още в първите сведения за измяната на поп  Кръстю от ХIХ в. се приказва за „ дебели комитетски суми ”. Цената е едно заричане: „ Левски и де ся намира “. Все отново само към него османската власт е милостива и снизходителна. Иначе на какво съображение ловешкият каймакамин ще пренебрегне заповедта на Мазхар паша, който го засипва с телеграми за изпрати поп Кръстю в София.

 

Така, че без значение от обстоятелството, че към този момент не може да се откри дали и тъкмо от кого поп  Кръстю е научил, че точно на 26 декември 1872 година Левски ще остане да нощува в Къкринското ханче, не може да се отхвърли, че ловешкият духовник е имал претекстове да съобщи Апостола – присвоените организационни пари, страхът от наказването на организацията и зародилата се на тази основа ненавист към Левски.

 

Според спомените на съвременниците, най-много тези на Никола Цвятков Бакърджията, който съпровожда Левски от Ловеч до Къкрина и назад до Ловеч, след това до Търново и София, свидетелстват, че след откарването на задържания и ранен в ухото при Къкринското ханче Левски, той бил разпознат от поп Кръстьо, извикан в конака в Ловеч. На въпроса на поп Кръстю: „ Как стана тази работа “, Левски дава отговор: „ Стана каквото стана, то се мина към този момент. “

 

Към всичко това би трябвало да се добави и събитие, че с течение на времето поп  Кръстю се трансформира в абстрактен конкурент (дори противник) на Васил Левски. Особено след почналия от лятото на 1872 година революционен гнет и най-много след обира в къщата на ловешкия търговец Денчо Халача и умъртвяването на неговия прислужник. Убийството на Стойчо Гергинов взривява спокойствието в Ловеч и нарушава дългогодишната  сънливост на османските управляващи.

 

  Започна трескава полицейска активност, траяла месеци наред и довела на процедура до парализа и разпад на Ловешкия революционен комитет. 

 

Настава стъписване и част от комитетските дейци се отдръпват от Апостола.  Може би от тук нататък потегля и омразата на поп  Кръстю към Левски. В опровержението си след Освобождението, оповестено, както стана дума, във в. „ Марица “ от 1880 година, той директно го атакува с думите:

 

„ Кой умъртви (кой и за какво уби) дякон Паисий, когато той беше почтен човек и който при издъхването си не изрече убийците, в случай че и да знаеше кои са? Кой и за какво умъртви почтеното младо момче в Ловеч (в Денчовата къща) и за какво отиде там? Народ ли да разсънва или къща да обира и хора да убива? Всички тези нелепости докараха работата до такава степен, съгласно евангелието „ с каквато мяра мерите, с такава ще се отмери и вам “.

 

Тези думи са ориентирани непосредствено срещу Левски и демонстрират, че поп  Кръстю не е бил склонен с методите на Апостола, и в една или друга степен последователно се трансформира в негов абстрактен съперник в редовете на ВРО. Какви са причините, с които поп  Кръстю се изправя пред Апостола? 

 

Той отхвърля цялата активност на Левски и комитетите. Те не били „ национално придвижване “ на „ дръзновени юнаци “. За такива признава единствено участниците в четите на Панайот  Хитов, Хаджи Димитър, Христо Ботев и борците от Априлското въстание. Не признава изгодата от организационната и идейно - възпитателна работа, осъществена от Левски и сподвижниците му при създаване на комитетите.

 

Тя била „ глупава “, „ варварска “ и равностойна на престъпно закононарушение: обирите и убийствата са показани като определящи за тази работа – надали не съвсем изчерпващи я…Едва ли не Левски не е правил нищо друго, с изключение на да граби и убива!? Апостола си служел в своята активност със „ съмнителни потайности “. С този мотив поп  Кръстю отхвърля напълно незаконната революционна и политическа активност на комитетите и на техния началник. Отрича като цяло изгодите от активността на Левски и комитетите за подготовката на въстание в България. Революционният гнет е бил „ нелепост “, която „ може и едно малко дете да разбере “.

 

Това са главните съображения, въз основа на които поп  Кръстю на процедура се отхвърля от ВРО. През 1872 година той стартира да счита, че делото, на което се е посветил, потегля в посока на рекета и разбойничеството и по този начин великата освободителна концепция се изкористява. От тази следосвобожденска изповед на ловешкия поп става пределно ясно, че поп  Кръстю е бил срещу тези убийства. Явно, имало е различия.

 

Явно, той не е съчувствал на терористичните способи на Левски за набиране на средства за въоръжение. След кървавата „ преживелица “ в Ловеч комитетските съидейници охладняват към Левски, а опозицията в лицето на Димитър Общи и Анастас поп Хитов се обрисува още по-релефно. 

 

За разлика от бранителите на поп  Кръстю, които по предписание привеждат умозрителни причини за неговата непорочност, изнесените нагоре обстоятелства поставят сериозна основа на тезата за осъщественото изменничество от негова страна. Резюмирана тя звучи по този начин: ловешкия духовник е имал набор от персонални претекстове, с цел да извърши измяната! 

 

 Втората съществена версия, застъпена много интензивно в медиите след 1989 година е диаметрално противоположна. Тя слага под подозрение въпроса дали въобще е имало изменничество? И дали Левски не е бил хванат инцидентно? А самоличността му да е била разкрита откакто той попада в ръцете на турската полиция. Целта на това мнение е оневиняването на поп  Кръстю и доказване на невинността на един от представителите на Българската православна черква по повод злополучния завършек на Васил Левски. 

 

Опитите за оневиняване на поп  Кръстю се опират върху следните условия. На първо в място няма документ, който да се третира като „ желязно “ доказателство, че таман поп  Кръстю е пратил турския патрул в Къкрина. И това изказване е общоприето. Сериозните откриватели, отбелязва Пламен Митев, постоянно са изтъквали, че съществуват единствено косвени улики за изменничество, които биха могли да се отнесат към поп  Кръстю. Свидетелствата, че поп  Кръстю е бил осведомител, по никакъв метод не споделят сигурно, че той е предал Левски  В труда си „ Левски и Ловеч “ Васил Боянов стига до сходни заключения: няма безспорни и необорими данни, че поп  Кръстю директно предава Левски в Къкрина!

 

„ Засега, написа създателят, ние имаме единствено турския документ (телеграма), че поп  Кръстю е завербуван и е станал клеветник на властта и сведение, че е подхвърлял подправени писма. Ето това е несъмнено, несъмнено, неопровержима! Но то не е задоволително, с цел да бъде наименуван изменник. Що се касае за съответното му изменничество, поп  Кръстю е могъл да съобщи на управляващите единствено обстоятелството, че Къкринското ханче се държи от комитетския деятел Христо Латинеца, като място за явки на Вътрешната революционна организация и персонално на Левски. “  На това изказване опонира обаче известния факт, че Левски е предчувствал измяната. Неслучайно той написа по това време за „ изменничество истинно “ или „ изменничество, без да ще – от боязън “.  

 

Един неутрален теоретичен разбор, не може да не вземе поради, че още при зараждането си тезата за измяната на поп  Кръстю в действителност се опира и на спорни данни. При нея се употребяват подозрения, догадки, съмнения, догатки и прочие Някои от тях имат косвени учредения, други обаче са плод и на тенденциозни измислици. Например! Веднага поражда да вземем за пример въпросът: поп  Кръстю издава ли различен някого от членовете на комитета в Ловеч? Добре е известно, че той не предава никого от своите съграждани! Знае се, че няма други задържани дейци в града, по негови донесения!  И до през днешния ден ние не знаем от по кое време стартира да прави „ донесения “ поп Кръстьо; какво тъкмо е разказвал на каймакамина; има ли присъединяване в задържането на Величка Хашнова, както и в освобождението й; какви самопризнание е направил на 18-19 ноември; поел ли е задължения към управляващите и какви; и последно – какво от тях е извършил. Стига се до такава степен, че подозренията се стоварват и върху Марин п. Луканов и неговият татко поп Лукан. 

 

Подозрението против поп  Кръстю, че от него не се е изисквало да предава редови комитетски дейци, а главатарят на организацията, също няма причини. От всички налични сведения се знае, че при визитата му в Ловеч Апостола не се е срещал и не е уговарял среща с поп  Кръстю. А в същото време пък поп  Кръстю не е бил известен за наличието на Левски в града, нито че въобще ще идва…

 

От наличните сведения знаем също, че в Къкринското ханче, където отсядат с Николчо Цветков, Левски не е очаквал никого. Тогава се пита: по какъв начин поп  Кръстю е издал Левски, в случай, че нито го е виждал, нито знае къде се намира. Повече от ясно е, че даже да е желал, няма по какъв начин да го е издал.  Те приказват, че в тезата за издайничеството на поп  Кръстю в действителност липса последният, окончателният щрих, с цел да се обрисува безапелационно портретът на предателя. Става дума за един автентичен документ, в който турската власт да оповестява това ясно и недвусмислено!

 

Логично е също да се допусна, че в случай че поп Кръстю е знаел, че Васил Левски са намира в Ловеч (и би желал да го предаде), той ще заяви в конака, до момента в който Дяконът не се е измъкнал още от града. Като управителен деятел на Ловешкия революционен комитет на поп Кръстю са му били добре известни тайните къщи, в които Левски е преспивал в Ловеч. Защо е трябвало да го чака  Апостола да се насочи за Къкрина?!

 

Изследователите на делото на Левски са безапелационни, че до арестуването на поп Кръстю той не е изменник. Този извод е логически. Тъй като – в случай че поп Кръстю е бил турски разузнавач, той е имал доста благоприятни условия в продължение на три години и нещо да съобщи Левски, членовете на комитета в Ловеч, да разкрие пред турската власт съществуването на разрастващата си революционна организация и структурата ѝ. Но това не е станало. Няма данни османската власт да е подхванала прочиствателна акция на революционерите в Ловеч вследствие на донесения на поп Кръстю, нито пък да му е плащала пари за предоставената информация. 

 

Интересна скоба в този ракурс отваря Плавен Павлов, разяснявайки случилото се в Къкринското ханче на 26 декември 1872 година и по-точно на диалога за „ дядо-Ивановите синове “ и Левски в ролята на Христо Големия. Едва ли търсеният изменник е оня „ подпинал “ селяндур, който се е чудел за какво не е познал Христо и по какъв начин той се е трансформирал в течение на годините. Но при всички положения, както отбелязахме, е налице засилено шпиониране. Естествено, че сътрудниците на властта, измежду които, уви, е имало и българи, са по пазарите, дюкяните и най-много в кръчмите. Там „ на чашка “ езиците се развързват най-лесно.

 

Надали тайната, че Къкрниското ханче е „ комитетско гнездо “ е безспорна, изключително пък за жителите на селото, в което е имало повече от двадесет комитетски дейци и последователи на революционната организация. Напълно допустимо е във съдбовната вечер да е имало „ очи и уши “ на властта измежду почерпилите се селяни в кръчмата на ханчето. Предполагаемият разузнавач едва ли я бил наясно, че един от пристигналите „ дядо-Иванови синове “ е точно търсеният къде ли не Левски. Достатъчно е било обаче полицията в Ловеч да бъде известена, че в ханчето има „ съмнителни персони “.  

 

Въпросът, за какво Левски не е освободен след залавянето му в Къкрина значително е умозрителен и неточно подложен. При неговото изясняване е нужно да се имат поради няколко значими условия. Накратко те се свеждат до следното:

 

Навсякъде  в Ловеч, Плевен, Тетевен, Видраре, Голям Извор, Орхане (Ботевград, б. м., И. Х.) и прочие, през където е прекосявал наоколо конвоят с Левски, комитетските дейци са били задържани по отношение на обира в Арабаконак. А това са локалните водачи, които държат в ръцете си нишките на организацията, паролите, пък, в случай че щете, и оръжието. Така че, вследствие на ограниченията, подхванати от страна на турската власт, не е имало кой да провежда една въоръжена акция за спасяването на Апостола.

 

Незасегнатите комитети, подготвени за една такава акция, получават вести за залавянето на Левски дни по-късно. Никола Обретенов – член на дейния Русенски революционен комитет, свидетелства, че той, посредством телеграфиста Петър Аргиров получава известието едвам на 28 януари 1873 година Същото е и в Пазарджик, град който дава мощна поддръжка на Левски в последните месеци от неговата незаконна активност. Там вестта за залавянето на Левски идва десетина дни по-късно. Така е и при останалите комитети и за тогавашните връзки сходна осведомителна действителност е изцяло естествена. Самоличността на хванатия Левски е била открита едвам в Търново, само че това не се разгласява и за жителите на градовете и селата по пътя към София тази „ вест “ остава дълго време в загадка.

 

 Вярно е, че комитетските хора в Търново отпред с Христо Иванов – Книговезеца научават за залавянето на Левски, само че те и да са имали желанието да освобождават Левски, не са могли, тъй като незабавно и под мощен ескорт Апостолът е бил насочен към София, и то през нощта. Оттук нататък прекосяването от едно до друго обитаемо място става основно през нощите. И то с такава експедитивност, че дистанцията до София е било взето за 4 дни. (А от Орхание до София, при нощно пътешестване единствено за 5-6 часа!). Това демонстрира, че конвоят със хванатия Левски е бързоходен, защитата мощна, а преди да потеглят от Орхание през Балкана, от София е изпратена войскова част от 150 души.

 

„ Разписанието “ за пътя на арестувания Левски от Къкрина е следното: 

Ловеч                          Тръгване - 26 декември 1872, вторник

                                     между 2 и 3 часа след обяд

 

Къкрина                     Пристигане - 26 декември, вечерта към 6 ч.

                                   Тръгване  -27 декември сряда, сутринта към  6.30 ч.

Ловеч                         Пристигане – 27 декември, сутринта към 10.30 ч.

                                   Тръгване 28 декември, четвъртък вечерта към 9 ч.

 

Търново                     Пристигане – 29 декември, петък сутринта към 9 ч.

                                   Тръгване – 31 декември, неделя, сутринта

 

Севлиево                  Пристигане  – 31 декември, вечерта

                                  Тръгване – 1 ян. 1873 година понеделник, сутринта

                                    (според  Николчо Цветков – по обяд, Левски споделил:

                                                „ Днес свети Васил, възобнови се нов Васил “)

 

Ловеч                        Пристигане – 1 януари, привечер

                                  Тръгване – 1 януари, вечерта към 10 ч.

 

Плевен                      Пристигане  – след среднощ на 2 ян., вторник

                                  Тръгване – 2 януари сутринта

 

Луковит                    Пристигане  – 2 януари вечерта

                                  Тръгване  – 3 януари, сряда сутринта

Орхание                   Пристигане – 3 януари, вечерта към 10 ч.

                                 Тръгване  – същия ден 3 януари., вечерта към 11 часа.

 

София                       Пристигане – 4 януари., четвъртък, сутринта 6 часа

 

От тази фактология е очевидно че, при едно такова бързо придвижване, сериозна защита, ранно потегляне и пътешестване през нощите, опциите за избавителна интервенция са оскъдни, а обвиняванията към комитетските дейци, че не избавят Левски са неоснователни и случайни.

 

На казаното нагоре може да се възрази, че комитетските хора в Търново са могли да телеграфират до местата, през които ще премине Левски. На процедура обаче, и това не е било допустимо, тъй като телеграфът е бил в ръцете на турските служители. Могат да се приведат още причини за обективната неспособност Апостола да бъде избавен, само че като цяло и изнесените детайлности са съществено съображение, с цел да се заключи, че обвиняванията в плашливост и смирение на българския народ, изричани в хода на полемиката за живота и делото на Апостола, не звучат съществено.

 

Дори да приемем, че има хора отговорни, че не е изработен опит Левски да бъде освободен, не може виновността на тези неколцина да пада върху съвестта на всички българи!  

 

Левски е докаран в София на 4 януари 1873 година и е затворен в остарялата турска казарма, намираща се в региона на днешния храм монумент „ Св. Александър Невски “, където е бил кервансараят на Сияуш паша.

 

Още същия ден Левски е изправен пред следствената комисия, водена от Али Саиб паша.

 

Смъртната присъда на Левски е била издадена на 14 януари и доказана от султана на 21 януари 1873 година

 

Показната екзекуция е изпълнена от софийския мютесариф  Мазхар паша, две седмици по-късно: на 6 (по остарял стил)/18 февруари 1873 година. 

 

Пълни с драматизъм и тегота са последните дни на Левски, протекли след залавянето му от турските власт – бележи Николай Хайтов. Ранен зад ухото в главата, физически мощно отпаднал, душевно сломен и подтиснат, той е бил подложен на една трудно разследване, което трае цялостни 28 дни. Някои от неговите приятели, отпред с Общи, към този момент са признали всичко, за което са ги питали, а и за което не са ги питали.

 

Много комитети и съзаклятници са станали към този момент известни на властта, само че има още стотици незнайни, чието откриване зависи само от най-осведомения – от към този момент хванатия началник на организацията Левски. Въжето се е към този момент люшкало над главата на пленения Апостол. Да се овладееш освен това състояние, да останеш неотстъпчив и никого да не издадеш, когато с малко повече самопризнания можеш да откачиш въжето, както се е надявал Димитър Общи, то това е по силите на един исполин на човешкия дух.

 

И тъкмо това прави Левски макар очните ставки с най-приближените му, които го изобличават, макар чувала с революционните бумаги, незнайно по какъв начин липсващ от вкъщи на Каравелов, с цел да попадне в ръцете на следствената комисия. Левски отхвърля изрично да заяви всевъзможни имена и лица.

 

„ Той декларира намерено, че не желае да заяви имената на хората, които не бяха хванати – написа в отчета си Али Саид паша до Великия везир. Този отчет на ръководителя на съда приключва с едно неизмеримо за сходен документ самопризнание, че индивидът, който е осъдил той на гибел за това, че е подхванал „ всякакви размирен дейности “, „ е изпълнявал прекомерно почтено предоставените му длъжности “.

 

Не зная дали е имало различен случай да е бил изпращан някой на бесилото с сходно самопризнание, а и прикрито удивление от тези, против които се е провинил. Ето и по този начин в мрачните кауши на Софийския конак Левски предоказва себе си, увековечава своето дело с едни честен героизъм, на който надали ще се откри равносилен в предосвобожденската наша история.

 

Денят на обесването на Левски- вторник 6 февруари, пазарен ден, е леден и прохладен. Рано сутринта, два часа преди зазоряване, в двора на конака, намиращ се на мястото на днешната Национална художествена изложба, настъпва неизмеримо оживление на пашовите сеймени.

 

Губернаторът на  София – Мазхар паша, изпраща един мюлезимин, съпроводен от чауш, да доведат иконом поп Тодор Стоянов Митев, преподавател и духовник при църквата „ Св. Неделя “ и ръководител на софийската религиозна община, да причести едни политически пандизчия.

 

Поп Тодор, защото бил член на Софийския революционен комитет, с огромен боязън потегля към Орханийската капия, където стърчи бесилото, на което е висящ преди по-малко от месец Димитър Общи.

 

Мястото е заобиколено с кордон от два взвода чауши. След като изчакват да пристигна пашата с няколко големци, довеждат доникъде Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и четири взвода войник.

 

Българи в близост няма, защото на обесването „ не е смеел никой българин да участва, с изключение на по два или трима представители на тогавашния еснафин, които по заповед са били заставени да отидат. През това време единствено младежи десетинагодишни са имали смелостта да минат около бесилката.

 

Мълвата, че ще бесят баш комитата край Орханиската капия, се е разнесла от предния ден и софийските хлапетии от зори се навъртат към казармата. Едно от тях – Ал. Младенов, следва конвоя с Левски към бесилото по днешния бул. „ Цар Освободител. “, а след това през нивите и бостаните на север, покрай мястото на днешния монумент, и вижда по какъв начин Левски „ ходеше изкривен с наведена глава, а от къщите надничат хора, само че не смеят да излязат на открито. “

 

Поп Тодор се стъписва, когато се изправя лице в лице с Левски преди да разбере, че го викат единствено за изповед и Апостола няма желание да го издава. Мазхар паша подрежда на свещеника да пристигна до наказания и да извърши потребното по християнския верски закон и щом се доближава до Левски, пашата и свитата му се отдръпват настрани. 

 

Дякона бил облечен с облеклата, с които е хванат в Къкрина –наметнат с бял япанджак (ямурлук), турски полувехти облекла вишнев цвят (вишне гюру), салтамарка и чепкен, биргьотлии (еднодънни) арнаутски потури, наобиколен с пояс, калцуни до коленете от бяла аба с черни гайтани, жълти телени копчета и цървули. Нозете – в окови, на ръцете белекчета, отпаднал, с изпито, пребледняло страдалческо лице и с вързана под брадата глава.

 

Преди да приеми светото причестяване, Левски се прекръства и желае поп Тодор да го загатва в молитвите си като йеродякон Игнатий. Казал, че проси амнистия от Бога и народа. Просълзил се.

 

Последните думи на Левски след причастието били „ ВСИЧКО КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ, СТОРИХ Гражданско отделение ЗА ОТЕЧЕСТВОТО “.